Блог » Стипендии и конкурси

Победител в конкурса е ...

Нур Мехмедали е победителката в конкурса на ЕДЛАНТА

Тя заминава да учи във Франция бакалавърската програма "Fashion Sustainability".
Скоро ще можете да прочетете и интервю с нея, а засега, нека ви покажем нейното есе!

Ето го и него...

Кой или какво ме вдъхнови да избера бъдещата си професия?
Есе


Вдъхновението е като изкуството – субективно, непредвидимо и доста често лишено от разумно обяснение. То не предупреждава преди своята „визита“, а напротив – нахлува гръмогласно и без маниери, настанява се удобно из най-дълбоките и тъмни дебри на ума ни и остава там като упорита плесен. Е, може би последното сравнение не бе непременно уместно, вземайки предвид позитивното отношение, което повечето хора изразяват по негов адрес – все пак то е движеща сила, тласкаща ни да създаваме, да обичаме, да вярваме отново, дори и да сме забравили как.
Аз обаче не съм особено на „ти“ с Вдъхновението. Факт е, че в илюзорните, така бленувани моменти, в които то ме осенява, се чувствам на върха на света, сякаш мога да „изям“ облак. Ала, ако трябва да съм абсолютно честна, моята артистична натура често намира себе си в преследване на Вдъхновението и неговата опияняваща магия, понякога сякаш до безкрай. И нека ви издам нещо под секрет: следите му често се губят.
Именно затова първият прочит на темата на есето, което четете в момента, леко ме стъписа. Да, приета съм в Международната модна академия в Париж – мечта, която осъществих след година „мечтаене“. Да, наесен започвам курсовете си по природосъобразна мода – специалност, която обединява двете ми най-големи страсти – модата и екологията, и която ми позволява да практикувам две от най-мечтаните си професии, а именно – моден дизайнер, допринасящ чрез работата си за цяла една „зелена“ революция в модния бранш, и стилист. Тогава в какво се коренеше проблемът да формулирам словесно какво ме беше подтикнало да избера точно тази версия на бъдещия си живот? Не бяха ли именно любовта ми към това само по себе си изкуство и желанието ми да се „гмурна“ в тази така запленяваща индустрия есенцията на моето вдъхновение?
Всъщност отговорът, обясняващ моето решение, беше далеч по-семпъл от този, който си представях да разказвам, когато за първи път се замислих над „големия“ въпрос. Нещо повече – той можеше да се синтезира в една едничка емоция, която рядко бива категоризирана като „вдъхновяваща“, а именно – страхът. Страхът от неизвестността, която ме очакваше, избирайки да следвам този път. Страхът от възможния провал, в случай, че не можех да покрия критериите, „обрамчващи“ артиста на новия свят. Страхът от константната нужда от съпоставка с останалите творци и техните гениални и иновативни идеи. Страхът от самия страх.
Може би се чудите защо посочвам нещо толкова абстрактно и на практика невидимо за своя муза. Защо например не изброявам имената на всички онези модни гении като Вивиан Уестууд или Александър Маккуин, които чрез изкуството си продължават да доказват тезата, зад която гордо стои всеки един дизайнер, а именно, че дрехите не са просто парчета плат, които увиваме около телата си, за да запазим последните неосквернени от чуждите погледи, а напротив – те са средство за себеизразяване, своеобразен опит за отстояване позицията ни сред едно общество, което все повече и повече започва да прилича на такова, излязло от „Матрицата“. Или пък защо не посочвам желанието си да стана част от артистите, променящи репутацията на модната индустрия от тази на „токсична“ и „вредна“ за околната среда чрез тоновете отпадъци, оставяща след себе си ежегодно, на такава, чиято основен приоритет е грижата за природата, а не годишният приход.
И ето как отново се връщаме на въпроса за естеството на вдъхновението и по-конкретно неговото „хомогенно“ свойство. Защото, както научих в хода на написването на това есе, вдъхновението никога не съдържа у себе си само един фактор.
Така, въпреки всички гореспоменати аргументи, които неминуемо бяха и винаги щяха да си останат част от моето вдъхновение, реших да обособя именно страха като основен такъв, вземайки предвид една простичка максима, която обичам да си припомням в моментите, когато губя вяра в себестойността си в качеството си на творец, а именно, че истинският живот, онзи различаващ се от монотонното съществуване, започва тогава, щом се осмелим да напуснем зоната си на комфорт. А това, както сигурна съм ще се съгласите, изисква много кураж. И въпреки че е може би най-голямата пречка пред всичките ни най-безумни стремежи, не е ли страхът един изключителен „извор“ на вдъхновение сам по себе си?
Защото ако не се изправяхме гордо пред страховете си и не ги преодолявахме, то щяхме ли да усетим някога свободата, която усещат птиците, ако не скачахме от мостове, разчитайки единствено на някакво си въже? Щяхме ли някога да „вкусваме“ невероятната магия на любовта, ако не признавахме едни други чувствата си? Щяхме ли изобщо да търпим развитие в естеството си на човечество, ако не се осмелявахме да признаваме грешките си и не търсихме начини да ги поправим?
Така и аз продължавам да се страхувам, но и продължавам да се вдъхновявам. Защото продължавам да вярвам, че младите хора нямат причина толкова стремглаво да се опитват да намерят първоизточника на своето вдъхновение, непременно превръщайки го в своя мотивация, в свой гарант на бъдещото си призвание. Нямат причина да изпитват неприязън и дори разочарование от самите себе си, тогава когато единственото, за което са убедени относно своето бъдеще, е че първото им име ще си остане същото. Защото понякога всичко, което трябва да направим, е да си позволим да растем със своята собствена скорост, правейки онова, което намираме за правилно в този момент от живота си, дори и то да ни се явява, облечено в одеждите на Страха. Защото време има предостатъчно, а вдъхновение дебне отвсякъде.

Добави нов коментар